ИСТОРИЯ НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА

Още в зората на българската писменост Черноризец Храбър (IX―X в.) защитава големите достойнства на езиковата култура. По-късно Патриарх Евтимий (XIV в.) слага ред в езика и правописа на Търновската книжовна школа, а примерът му е последван в близки и далечни славянски страни. През Възраждането "езиковият въпрос", а заедно с него и правописната уредба са основно и живо обсъждани.

Отначало най-популярни са въпросите на правописа. Това не е случайно ― неговите правила са най-достъпни за възприемане и за приложение от по-широки среди. Всъщност оживените правописни спорове през Възраждането са първи по-сериозни и по-масови прояви на стремежа към по-висока езикова култура. По същество това са спорове около устройството и на книжовния език през последните две столетия. Окончателно решение не може да донесе дори въвеждането на официален правопис (1889 г.). Правописът продължава и до днес да занимава езиковеди, просветни и културни дейци, а в по-стари времена и видни общественици, дори някогашната общественост.

Друга проява на стремежа към по-висока езикова култура е борбата за речникова чистота. Тази борба започва с появата на първите наши граматики. Свързана е непосредствено и с борбите на българите за утвърждаването им като самостоятелна нация. В своята "Болгарска граматика" (1835) Неофит Рилски прилага малък речник на турски и гръцки думи, срещу които е посочил "славянски" и "русийски", а също така и свои, новоизковани съответствия, срв.: тур. арабаджия ― колар, колесницеделател, берекет ― изобилие, бояджия ― красилник, гюмрукчия ― митоимец, митар, гр. леген ― рукомойник, и др. Оттогава насам речниковата чистота е занимавала всички, на които въпросите на българския език и на езиковата култура са били близки.

Възраждането дава и първите борци за чистотата на българския език с първите увлечения и крайности (напр. на Иван Богоров). В своите речници д-р Богоров е предложил десетки и стотици нови думи, някои от които са останали в употреба (бележка, вестник, часовник и др.), но и много са били забравени, срв.: лежак вм. дембел, близосед вм. комшия, кракарица вм. октопод, зъмни-дай вм. бюджет, самовод вм. чешма, заставалня вм. хан, бранилник вм. прокурор, нивар вм. агроном, седянка вм. заседание и др. По правило борбата се е изостряла, щом заемането на чуждици е ставало безогледно и безкритично. Все пак у нас не е могло да пусне корени самоцелното чистачество (пуризъм). Най-добрите книжовници, писатели, езиковеди, публицисти, обществени и културни дейци са имали поначало правилно отношение спрямо чуждите думи. Такива хора са разбирали, че нашата книжнина не може да мине без заемки от чужди езици и че най-важното е да се приемат думи, които наистина са необходими, а ненужните да бъдат без колебание отхвърляни.

Непосредствено преди Освобождението най-неотложно е било да се уреди правописът. Но е трябвало да се решат и някои конкретни въпроси от книжовноезиковото строителство, напр. остатъците от падежи, сегашното деятелно причастие, деепричастието, отглаголните съществителни и др. Активна работа започват млади езиковеди и талантливи писатели, начело с Иван Вазов. В началото на XX век професорите Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Любомир Милетич и др. поставят въпросите на много по-широка основа. За тях "висока езикова култура" означава не само устроен и овладян правопис, не само чистотата на речника. Те се заемат да насочат вниманието на обществеността още и към благозвучието и хубостта, към граматичния и словообразувателния строеж на речта.

Раздвижване по същество започва след Първата световна война. Подема се работа върху български тълковен речник, започва да излиза списание "Родна реч" (1927―1943) с редактори Стефан Младенов и Стефан Попвасилев. Това издание, което беше възобновено няколко десетилетия по-късно и излиза и днес, макар и поизменило съществено началната си мисия, в онези времена допринася много да се утвърди широко обществено чувство за необходимост от висока езикова култура. Статии по езикови въпроси поместват също така други списания и вестници. Реализъм и трезвост проявяват партийният и антифашисткият печат. Самата действителност е изисквала покрай правописни и речникови явления да се изясняват и други ― морфологични, синтактични, стилистични, словообразувателни, правоговорни. Но въпреки оживлението през 30-те години на XX век препоръките по конкретни въпроси все още не са намирали по-широко приложение в езиковото общуване.


Езиковата култура при социализма

Десетилетията след паметната дата 9.IX.1944 г. осигуряват най-благоприятни условия за движението към висока езикова култура. Социализмът въвлича практически целия народ в активен обществено-политически и културен живот. Образованието, културата и изкуството стават централни теми както в обществото, така и в периодичния печат (освен в специализираните издания). Езиковото строителство и езиковата култура стават предмет на широки дискусии с участието не само на езиковеди, но и на писатели, публицисти, общественици. Проблемите на езиковата култура и на обучението по роден език представят обаче не само обществен интерес ― по тях вземат решения и поставят задачи най-високи партийни и държавни органи.

За социалистическото общество постоянното повишаване на езиковата култура е неотменна задача. Нейното изпълнение занимава все по-широки среди. Свой принос в тази насока дават семейството, образованието, литературата, публицистиката, науката, театърът и операта, киното и естрадата. Всички те, пряко или косвено, въздействат върху езиковата култура на целия народ.

Състоянието на нашия книжовен език и неговите изразни средства са пряко свързани с действителността, в която той съществува. Ето защо езиковата култура е съставка от цялостната обща култура. Не може да има висока обща култура без култура на речта, на езиковото общуване. Затова езиковата култура трябва да се отглежда в дейността на държавните и обществените учреждения (просветни и културни, промишлени и търговски, транспортни и съобщителни и пр.).

Езиковата култура след 1989 г. и в началото на XXI век

Теоретично погледно, последните редове са верни ― езиковата култура трябва да се отглежда от цялото общество. Въпреки това обаче, че народът ни е утвърдил през вековете здрави представи за красивото в речта, през новото хилядолетие езиковата култура остава на заден план и вече не занимава обществото така сериозно, както през социализма. Днес, въпреки че все още има читалища, те все по-малко и направо изобщо не се занимават с езикови проблеми и книжнина заради ниския си бюджет, а и заради срамния факт, че четенето не е сред приоритетие на днешните младежи, а и на възрастните, които се втурват да изкарват хляба си на няколко места. Причините за "спада на интереса" към езиковата култура се търсят най-вече в икономическата ситуация, създала се след 1989 г., както и в липсата на средства за образователни програми по родна реч, а също и в липсата на пропагандиране на българския език като съществено важен. Ценностите на обществото се променят, интересите ― също, като сред тях безспорно отсъства вътрешната необходимост да се говори правилен, чист, недиалектен, а книжовен български език. Отделно силно навлизащият английски език оказва силно и пагубно влияние върху речта ни, като навлизат все повече чуждици. Годините на преход са оставили и друга тежка диря върху словото ни ― навлезли са все повече шаблони, "на мода" е сквернословието. Писателите все повече започват да отсъстват като авторитети на общественото мнение, а езиковедите напълно отсъстват като фигури. Тяхната работа остава незабелязана и не намира широко поле на изява, което всъщност е нейната задача. Новонавлезлият заради ерата на интернет и sms съобщенията език, т.нар. "шльокавица" ― съвкупност от български думи, написани на латиница с помощта на символи, числа и английски съкращения, все по-ясно създава бариери пред развитието на музикалността и изразителността на българското слово. За това голяма вина има и пресата, която, особено след 1989 г., приема по "свободен" вид и започва да измисля заглавия и думи с негативна оценъчност (напр. "ДПС шиба избирателите в кучи гъз"), както и ред вулгаризми и турцизми. Освен липсата на музикателност основен проблем в съвременната езикова култура е бедният речник на младите хора, непознаването на граматичните категории, на пълния и краткия член, на пунктуационните и правописните норми. Голяма вина за този процес има и Института за български език към БАН. Езиковедите в института нерядко не могат да постигнат консенсус по даден езиков казус, в следствие на което последното официално издание на правописния речник на българския език е пълно с противоречия в правилата, както и с грешки и двусмислици в словниковата част.

Все пак малцина от езиковедите продължават да се борят, макар и по техните думи "с вятърни мелници", за чистотата и изразителността на езика ни. Сред тези изследователи ярко се откроява дейността на проф. дфн Владко Мурдаров, проф. Стефан Брезински, проф. Петър Пашов.